[ нагоре ]

Р Е Л И Г И Я    

Съдържание :

1. Религии в България
2. Българските патриарси през Средновековието
3. Православни богослужители
4. Българската православна църква през Средните векове
5. Българска екзархия
6. Църковната закрила на Българския народ през петвековното двойно иго
7. Покръстване на българския народ и основаване на Българската църква
8. Възстановяване на Българската патриаршия
9. Българи мохамедани
10. Католическата църква в България
11. Протестантство в България

Религии в България

В България преобладаващата част от населението е източноправославна. От 865 година, т. е. от покръстването на българите от княз Борис-Михаил, България се счита за православна държава. По-късно се появяват течения като богомилството, адамитството, които наред с павликянството - вид дуализъм - са се считали за ерес. Днес тези течения вече са само история. По-късно се появяват и херметизмът, аскетизмът и исихазмът. Техният живот е кратък поради падането на България под турско владичество.

По времето на социалистическото управление след Втората световна война атеизмът става официална доктрина и днес в България се счита, че около една пета от нейното население са атеисти. По-малки са групите на мюсюлманите, католиците, протестантите, както и на братството на дъновистите, последователите на Розенкройцер, мормоните и др. България не остава настрана и от модата на източните религии. В страната има легитимни представители на индуизма, будизма, зороастрийството, различни видове йога течения - хатха, бхакти, тантра, крия и др., юдаисти, поклонници на индиански божества и др. Увеличава се езотеричната и окултната преводна литература в страната, създават се клубове и общества, занимаващи се с езотерични знания, четат се беседи пред широк кръг слушатели, правят се демонстрации на различни медитативни и физически техники, пристигат майстори, лами, свещеници и учители от всички краища на света.

Независимо от всичко страната спазва християнските традиции и повече от половината българи идентифицират себе си като православни християни. Особено силно се чувства тенденцията за завръщането към Бога и Светото писание през последните години на демокрацията, когато на преден план излязоха изконните ценности на българската нация. Строят се нови църкви, параклиси и манастирски сгради, реставрират се старите икони, олтари и църковната утвар, възстановяват се полусрутените селски църкви и хората отново влизат в тях.

Книжовността, свързана с православието, нараства правопропорционално на търсенето на такава литература. Българското семейство възвръща християнските традиции, като особено почитани са Бъдни вечер и Коледа, Възкресение Христово и именните празници на българите, свързани с имената на архангели, светии и мъченици. Може да се каже, че днес православието в България преживява своя ренесанс.

Българските патриарси през Средновековието

Преславски патриарси

Първият предстоятел на Българската църква е ЙОСИФ. Известно е, че автокефалията на Българската църква формално е решена в Цариград от Поместния събор през 870 г. Съдбата на тази наша църковна автокефалия е твърде кратка, тя просъществува до падането на Преслав под византийско владичество през 971 г.
В Бориловия синодик от 1211 г. се споменават четирима „Преславски патриарси”: Леонтий, Димитрий, Сергий и Григорий.

ЛЕОНТИЙ

Провъзгласен е за патриарх от събора на българските епископи след голямата победа на Симеон при Ахелой през 917 г. А приемникът му.

ДИМИТРИЙ

Бил признат за патриарх от Византия чрез мирния договор от 927 г. при цар Петър. След подписването на мирния договор между българи и ромеи през 927 г. в Цариград, Византия официално признава царското достойнство на цар Петър и автокефалията на Българската църква, въздигната в патриаршия от Симеон. След Димитрий предстоятелстват.

СЕРГИЙ, ГРИГОРИЙ, ДАМЯН

При когото Преслав пада. През 972 г. император Йоан Цимисхи унищожава политическата и църковна независимост на Източното българско царство. Предполага се, че патриарх Дамян се оттегля във все още свободната западна част на България и се установява в Средец. Следователно той е последният патриарх на Преславското и първият на Самуиловото царство.

Охридски патриарси

Приемник на патриарх Дамян и предстоятел на Българската църква при Самуил е ГЕРМАН (или ГАВРИИЛ) Постоянните военни действия принуждават западно-българските царе да местят често столицата, а с това и седалището на патриарха. След като пребивава последователно във Воден, Мъглен и Преспа, патриарх Герман умира, вероятно в Преспа, а след смъртта му Патриаршията е преместена в Охрид. Според някои известия ФИЛИП е първият Български патриарх, който пренася своята резиденция в Охрид (ок. 990).
В житие на св. Иван Владимир се споменава името на друг български първойерарх - патриарх НИКОЛАЙ - когото житиеписецът на княз Иван Владимир нарича „дивен Николай, който тогава беше Охридски епископ”. За него Паисий Хилендарски съобщава, че е „починал в Охрид на своя престол”. Последният Охридски патриарх е ДАВИД.

Търновски патриарси

След възстановяването на българската държава през 1186 г. предстоятел на възобновената Българска църква става ВАСИЛИЙ. Той коронясва по-малкия брат Асен I за цар и освещава църквата „Св. Димитър” - специално построена, за да приеме мощите на св. Йоан Рилски. Патриарх Евтимий описва в житието на св. Йоан пренасянето на мощите на Рилския чудотворец от Средец в Търново, като нарича Василий патриарх. Цариградската патриаршия отказва да признае възобновената Българска църква, която откъсвала епархии от нейния диоцез. Историята се повтаря.
След като Петър и Асен падат убити от предателска ръка (1196 и 1197 г.), техният по-малък брат Калоян, за да утвърди междунородния престиж на България, се обръща към папа Инокентий III да признае царското му достойнство, а Търновският архиепископ да бъде въздигнат в сан „патриарх”. На 7 ноември папският легат кардинал Лъв помазва в Търново Василий със св. миро и го обявява за примас, но по стара преславска традиция Василий се нарича „патриарх на цяла България”.
След влошаването на отношенията с Латинската империя през 1231 г. Иван-Асен II се обръща към Никейския (Цариградски) патриарх Герман II с предложение за възобновяване на междуцърковните отношения на Българската с Източните църкви. Примас Василий се оттегля на Света Гора, като се отказва от архиерейството си. На овдовялата Търновска катедра е въздигнат.

ЙОАКИМ I

Според житието му той е българин по произход и прочут подвижник. Първоначално на Атон, а после се поселва с трима свои ученици при Червен (Красен) на Дунава, където изсичат в скалите килии с църква „Свето Преображение” и се отдава на аскетически живот. Иван Асен II посещава прославилия се духовник, за да получи благословение. С дареното от царя злато Йоаким наема работници и изсича в скалите голям манастир, който нарича на името на „Св. арх. Михаил” и събира множество монаси. По предложение на царя съборът на българските епископи избира Йоаким за Търновски архиепископ. След сключването на съюзния договор срещу латините между Иван Асен II и Йоан Ватаци през 1235 г. в Галипол и бракосъчетанието, което патриарх Герман II извършва между сина на никейския император и дъщерята на българския владетел, в Лампсак (на противоположния азиатски бряг на Дарданелите ) е свикан църковен събор, който провъзгласява Йоаким за Търновски патриарх.
Патриарх Йоаким умира през 1237 г. Според житието му той светителства 19 години и издъхва на 18 януари 1246 г.
Бориловият синодик посочва като приемници на Йоаким I патриарсите :
ВАСИЛИЙ II и ЙОАКИМ II

В преписано в Търново старобългарско Евангелие и в Бориловия синодик се споменава за патриарх :
ИГНАТИЙ (1272-73 г.)

В една приписка от 1276/77 г. той е наречен „стълб на православието”, заради заслугите му за обезсилването на Балканския полуостров на сключената от император Михаил VIII Палеолог уния с папския престол. Императорът и Цариградският патриарх Йоан Век официално пожертвали православието, за да се избегне войната с Неаполитанското царство и Венеция и положили усилия да наложат на народа си да приемат унията. Тогава именно просиял патриарх Игнатий. В Търново той оглавил мощно движение срещу византийския император за запазване чистотата на православието и независимостта на Българската църква.
Патриарх МАКАРИЙ

Той е назован свещеномъченик в Бориловия синодик. Той живее в епохата на татарските нашествия и междуособиците през времето на Ивайло, Иван Асен III (1279-1280) и Георги Тертер (1280-1292). Загива мъченически, неизвестно от кога и как.

Патриарх ЙОАКИМ III

Посочен е в Бориловия синодик. В 1283 г. цар Георги Тертер го изпраща в Цариград с поръчение до император Андроник Палеолог. В отговор на властолюбивите политически и църковни претенции патриархът заплашва, че е готов незабавно да се присъедини към Римския престол. От друга страна, папа Николай IV прави неуспешен опит да привлече към уния Георги Тертер и патриарх Йоаким III. Към 1300 г. цар Теодор Светослав заповядва патриарх Йоаким III да бъде хвърлен от Лобната скала в Етър (Янтра) като изменник на отечеството. Паисий Хилендарски решително отхвърля обвиненията срещу Българския патриарх, че е предал страната и народа си на татарите, и порицава Теодор Светослав. Според автора на знаменитата История търновският духовен глава е истински светец, с чист и непорочен живот, неправедно обвинен и мъченически загинал.

Патриарх ВИСАРИОН

Той не фигурира в Бориловия синодик, нито има известие кога точно през ХIII в. е свещенодействал. Открит е само печат с неговото име, но без дата.

Патриарсите ДОРОТЕЙ, РОМАН, ТЕОДОСИЙ I и ЙОАНИКИЙ I

Споменати в Бориловия синодик, като Теодосий се явява на Търновския престол и в 1337 г.

Патриарх СИМЕОН

Посочен в Бориловия синодик. През 1346 г. той отива със своя Синод в Скопие, гдето е свикан църковен събор и заедно с Охридския архиепископ Николай провъзгласява архиепископ Йоаникий II за сръбски патриарх, а подир това тримата архиереи коронясват Стефан Душан за цар (16 април с. г.), жена му за царица и неговия деветгодишен син Урош за крал.

Патриарх ТЕОДОСИЙ II

Отначало е монах в Зографския манастир. Споменава се в житието на св. Теодосий Търновски и в Бориловия синодик. Взема дейно участие в свиканите по заповед на цар Иван Александър в столицата два църковни събора (1350- и 1359/1360) против еретиците и юдействащите, които хулят християнското религиозно-нравствено учение.
Известно е, че патриарх Теодосий II адресира едно кратко, недатирано послание до монасите от Зографския манастир във връзка с изпращането на ръкописи, съставени в Търново, за Св. Гора.

Патриарх ЙОАНИКИЙ II

Споменат е в Бориловия синодик. Той е бивш игумен на търновския манастир „Св. Четиридесет мъченици”.
Цариградският патриарх Калист I с послание от 1355 г. до някои монаси и свещеници в Търново твърди, че на българския епископ в този град е дадено правото да се нарича патриарх само по снизхождение, по молба на българския цар, че той не е автокефален и равен с другите православни патриарси, а е подведомствен на цариградския духовен глава. Ето защо трябва да му плаща данък и да споменава името му през време на богослужение. Между двете църкви настава схизма. Сам Калист I съобщава, че тогава Търновската патриаршия не взема св. миро от Цариград, а си служи с такова от мощите на св. Димитър Солунски или св. Варвара. Процесът на разединението непрекъснато се усилва успоредно с упадъка на Второто българско царство.

Св. ЕВТИМИЙ ТЪРНОВСКИ

Той светителства през най-тежкото време за българския народ. Свидетелство за величието на неговия дух и за високата му доблест е самият факт, че приема да оглави патриаршията в това бурно време, когато турците настъпват през Балканския полуостров и земите на българската държава.
Бележитият първойерарх е роден в Търново ок. 1325-1330 г. Образованието си най-вероятно получава в търновските манастири, които по онова време са значими книжовни средища. Духовен син е на св. Теодосий Търновски, който основава в Килифаревския манастир „Св. Богородица” голямо исихастко средище.
Патриарх Евтимий развива богата книжовна дейност. Превежда Василиевата, Златоустовата, Преждеосвещената литургия и литургиите на ап. Яков и ап. Петър, написва житията на св. Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Петка Епиватска-Търновска, Филотея Поливодска-Търновска и др. Несъмнено съчиненията му са далеч повече от откритите.
През 1394 г., след падането на столицата Търново, патриарх Евтимий е изпратен на заточение на юг. Раздялата с паството е описана в житието му, чийто автор е Киевският митрополит Григорий Цамблак. Мястото на заточението и на смъртта на този велик патриарх остават неустановени. Годината на смъртта му - също, вероятно около 1401-1402 г.

Православни богослужители

В богослужението участвуват като помощници и прислужници специални лица, наречени църковнослужители. Те получават това право чрез молитва и благословение от архиерей. Това са иподякони (поддякони), анагности (четци), псалти (певци), свещоносци и прислужници.
Не може да влиза в св. олтар никое лице, ако не бъде посветено за това. Обикновено за прислужници (шетачи) в св. олтар се поставят деца и юноши, които през време на службата се обличат в стихари и се препасват кръстовидно през гърба и гърдите с орари.
При архиерейска служба помагат и иподякони. В древната Църква иподяконите били на по-голяма почит, отколкото днес. Иподяконството се смятало тогава като най-ниска йерархическа степен. Днес иподяконите се смятат само старши църковнослужители.

Богослуженията са свещени действия. Това налага нуждата те да се извършват с особени одежди (дрехи). Защото, ако ние при особени случаи (празници, народни обичаи и др.) носим и по-особени дрехи, много по-оправдано е да се употребява специално свещено облачение при извършване на богослужения. Затова и св. Църква още от най-дълбока древност е установила специални богослужебни дрехи (св.одежди), които свещенослужителите обличали при извършване на св. тайнства. Тия одежди получили значение на правомощие за измолване на Божията благодат, проявяваща се в свещенодействията; те станали символ и на йерархическото служение.

Първото богослужебно одеяние е било много просто - дълга бяла горна ленена риза, наречена стихар, алба, или туника. Стихарът е символ на духовна радост и нравствена чистота. Върху него се слагат останалите одеяния, които са отличителни за отделните три служения: орар (за дякона), епатрахил (за свещеника) и омофор (за архиерея). Без тия одежди и днес никой свещенослужител не може, освен при крайно изключителни обстоятелства, да извършва съответните му богослужебни действия. В последствие се явили другите богослужебни одежди. Към общите богослужебни одежди спадат още наръкавниците, които означават връзките, с които били привързани ръцете на Спасителя през време на мъченията Му. Дяконският стихар е връхна дреха, и затова е направен от по-дебел плат и е с широки ръкави. Орарът се слага на лявото рамо. Той означава още ангелски крила. Затова в древност по него били написани думите на ангелското славословие: "Свят, свят, свят Господ Саваот..." Орарът на архидяконите и протодяконите е по-дълъг и се препасва под дясната мишница.

Свещеническите одежди имат за основа дяконските. Стихарът на свещеника е долна дреха и затова се прави от бял мек ленен плат с тесни ръкави. Някога при ръкоположението на дякона в свещенически сан задното крило на орара се е прехвърляло около врата отпред и така се получил епитрахилът. Той е отличителна и съществена одежда за свещеника. Без него свещеникът не може да извърши нито едно богослужебно чинодействие. Чрез епитрахила се измолва Божията благодат, която се излива, както някога се изливало мирото върху главата на първосвещеника Аарона. Епитрахилът се препасва с пояс, който означава обрусът (кърпата), който Христос препасал на Тайната вечеря при измиването нозете на Своите ученици. Най-отгоре свещеникът облича една връхна дреха във форма на звънец, наречена пенула или фенула, фелон. Впоследствие, за по-голяма практичност при изпълнение на свещенодействията, отпред фелонът е бил поскъсен или позапретнат и така се получила днешната му форма, фелонът означава багреницата, в която са облекли Христа при съденето Му, а така също и игото на пастирското служение. Отличените свещеници носят палица или набедреник, окачени отстрани на бедрата, символ на духовен меч - словото Божие.

Архиерейските одежди имат за основа свещеническите, над които се поставя омофорът, символ на загубената и намерената след това овца. Има два вида омофори - къс и дълъг. Късият има размери 25 х 250 см; той, както се спомена, се намята на рамената. Дългият има размери около 25 х 350 см; той се премята през рамената тъй, че единият край пада отпред, другият остава отдире, а средната част обхожда рамената и се спуска във вид на триъгълник над гърдите. Архиерейският фелон някога е бил по-широк от свещеническия; бил е украсен с много кръстове, поради което се нарича полиставрион, т.е. многокръстник. По-късно цариградският патриарх получил дар от императора една царска дреха, наречена сакос. Тя прилича на дяконския стихар. Такава дреха започнали да носят и другите патриарси, след тях - архиепископите, докато най-сетне тя станала одежда и на всички архиереи.

В знак на особено високо служение в числото на архиерейските одежди се явила короната (митрата) - шапка, украсена със злато и скъпоценни камъни. Към архиерейските одежди и отличителни знаци принадлежат още мантията - наметало с широки дипли и дълъг край, панагия или енголпие, т.е. иконичка най-често с образа на св. Богородица, която (иконичка) архиереят носи окачена с верижка върху гърдите си, жезъл - металическа тояга с кръстче на горния край - символ на духовна власт, дикири и трикири, т.е. свещници с по две и три свещи, с които архиереят благославя народа през време на служба.

Свещенослужители

Богослужението могат да извършват само лица от мъжки пол, надлежно подготвени, избрани, ръкоположени и поставени за това свето служение. В Православната църква има три благодатни степени на свещенослужение: епископска, презвитерска и дяконска.
Първите епископи са били св. апостоли. Те ръкоположили от своя страна други лица за епископи, презвитери и дякони. Първоначално дяконите прислужвали в църковните трапезарии, а по-късно започнали да прислужват и при богослужение.
Епископът е най-висшата степен на църковната йерархия. За епископи се избират и ръкополагат най-достойните, най-подготвените и богопросветените лица от монасите. Епископът се ръкополага най-малко от двама архиереи. Той извършва самостоятелно всички тайнства и треби; обладава върховната власт в управлението на епархията (църковния окръг).
В Българската православна църква епархийските архиереи се наричат митрополити. Епископите у нас нямат епархия, а заемат висши длъжности по управлението в Църквата, в повечето случаи като викарии (помощници) на митрополитите. Те носят име на древноцърковни епархии, които днес не съществуват.
Всички митрополити у нас съставят Светия Синод, т.е., върховното управление на Църквата, в пълен състав, а четирима от тях, избрани за по четири години, образуват постоянното присъствие или - намаления състав на Св. Синод. Председател на Св. Синод е патриархът, или ако няма патриарх, Св. Синод се председателства от наместник-председател, който обикновено е старшият митрополит.
Свещеникът (презвитерът, иереят) получава дара на служението си чрез епископско ръкоположение. Свещеникът извършва самостоятелно повечето от св. тайнства и требите; Той не може да извършва само тайнството свещенство, да освещава храмове, антиминси и миро.
Свещеник, който се отличи с примерен живот и плодоносно служене, получава за награда офикията (отличието) протойерей, т.е. старши свещеник, отличилият се протойерей бива възвеждан в свещеноиконом; на някои икономи за отличие се дава и нагръден кръст; иконом, който е проявил похвална служба, става протопрезвитер.
Свещеникът-монах се нарича йеромонах (свещеномонах). За примерен живот и усърдно служение йеромонахът получава офикия архимандрит, т.е. началник на монашеско общежитие. Някога архимандрити са се наричали игумените на по-големите манастири.
Дяконът не може да извършва самостоятелно нито една служба. Той е само помощник на архиерея и свещеника в богослужението. Дяконите-монаси се наричат иеродякони, т.е. свещенодякони.
Проявилите усърдие в службата и живота си дякони биват отличавани със званието протодякони т.е. първи или старши дякони, а иеродяконите получават отличие архидякони, т.е. началници на дяконите.

Българската православна църква през Средните векове

През 886 г. в България пристигнали най-видните ученици на светите славянски просветители Кирил и Методи. В градовете Преслав и Охрид били организирани книжовно-просветни школи. Именно в резултат на тяхната дейност настъпил т.нар. "Златен век" на старобългарската книжнина и образованост. Още в края на IX в. българския език станал официален в църквата и държавата. Строежът на църкви и манастири спомогнал за развитието на българското изкуство. От буренясала и трънлива езическа нива България станала истински духовен разсадник и мощен фар на славянската култура. Българската църква имала вече родна иерархия, растяла в благодатна сила и духовна зрялост, успешно утвърждавала православната вяра, благочестие и просвета, насочвала народа към духовен подем.
През Х век Първата българска държава достигнала върха на своето могъщество. Християнството дало тласък на прогресивния за онова време процес на феодализация и укрепило централната държавна власт. Църквата спомогнала за вътрешнополитическия стабилитет на държавата и за създаване на народностно, религиозно и духовно единство, за културното процъфтяване на народ и родина. След военните победи при р. Ахелой /Анхиалско/ и Катасирти /до Цариград/ българския владетел княз Симеон се провъзгласил за цар.
Положението на Църквата в устройствено положение трябвало да отговаря на нарасналия международен престиж на българската държава. По онова време господствала създадената във Византия теория за тясна връзка между държава и патриаршия: "царство без патриарх не бива". По силата на този възглед към 919 г. на църковно-народен събор Българската църква била провъзгласена за автокефална и издигната в ранг на патриаршия. През 927 г. в резултат на сключения мирен договор взаимните отношения между България и Византия се подобрили. Както се вижда от историческия паметник "Архиепископи на България" /т.нар. Дюканов каталог/, тогава била потвърдена автокефалията на Българската църква и признато патриаршеското Й достойнство.
През втората половина на Х в. поради военно-политически обстоятелства българският патриаршески престол се премествал последователно от столицата Преслав в Доростол, Триадица /София/, Воден, Мъглен, Преспа и накрая се установил в Охрид - столица на Западната българска държава, възглавявана от цар Самуил /976-1014 година/.
След падането на България под византийско иго /1018 г./ император Василий II признал автокефалията на Охридската архиепископия и със специални грамоти /хрисовули/ определил нейните граници, епархии, имуществени и др. права, но отнел патриаршеския и титул. От втората грамота на императора и "Дюканжевия каталог" ясно се вижда, че Охридската архиепископия е приемница и продължителка на древната Българска патриаршия. Макар да се намирала под различна политическа власт /на византийци, латинци, българи, сърби и турци/ нейната автокефалия била зачитана близо осем столетия - до неправомерното и унищожение в 1767 година. Въпреки че минала по пътя на сериозни изпитания и дълго време била ръководена от инороден клир, Охридската архиепископия успешно вършила своята църковна мисия, пазила славянското богослужение, съдействала за развитието на славянската писменост и укрепвала патриотичното съзнание на своето паство, а по-късно послужила като знаме на борците за българска църковна независимост.
В резултат на успешното въстание, ръководено от братята Петър и Асен /1185 - 1186 г./, било поставено началото на Втората българска държава със столица Търново. Поради приемствената връзка между църковните центрове в Преслав и Охрид, и особено въз основа на принципа за свързване държавния суверенитет с църковната автокефалия клирът и вярващия народ в Търновска България ратували за възтановяване на Българската патриаршия. Отначало /1186 г./ била учредена самостоятелна архиепископия в Търново. Наскоро се направили постъпки за нейното признаване по надлежния църковноканоничен ред и въвеждането и в патриаршия. В резултат на връзките /1203 - 1204 г./ на българския владетел цар Калоян с папския престол, установени повече с политическа цел, първия търновски архиепископ Василий бил провъзгласен от папа Инокетий III за примас. Той се титуловал: "примас и архиепископ на цяла България и Влахия".
Българската църква все повече укрепвала външно и вътрешно. Скоро се създали условия за всеобщо признание на нейната автокефалия и за издигането и в ранг на патриаршия.
През 1235 г. в гр. Лампсак бил свикан голям църковен събор под председателството на Константинополскиа патриарх Герман II. Тук участвали много гръцки и български архиереи, игумени на манастири, светогорски монаси. Със съгласието на всички източни патриарси съборът утвърдил патриаршеското достойнство на Българската църква. Възглавявана от достойни предстоятели, тя била добре устроена, имала голям диоцез, проявила особена активност и оставила светла диря в историята.
Под крилото на Българската патриаршия била организирана Търновската книжовно-просветна школа с представители преп. Теодосий Търновски, св. Патриарх Евтимий и още плеада културно-просветни деятели. Така тя станала ревностна продължителка на делото на Охридската и Преславската школи. Отбелязан бил значителен подем в областта на литературата, архитектурата, живописта и пр. Голям разцвет получила религиозно-богословската книжнина. Най-бележит писател, богослов и учител, изряден архипастир и пламенен родолюбец бил Търновския патриарх Евтимий /починал около 1404 г./.
След падане на Търново под османска власт /1393 г./ и заточението на патриарх Евтимий отново се разтроила автокефалната църковна организация. Българския диоцез бил подчинен на Константинополската /Цариградската/ патриаршия. Другия български църковен център - Охрид - просъществувал още няколко века /до 1767 г./ като твърдина на вяра, благочестие, народностен дух и независимост.

Българска екзархия

Няколко столетия Българската църква се намирала под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Гръцката църковна организация, в която били включени и българите, както и отъждествяването на веровата с народностната принадлежност от страна на завоевателите, станали причина с течение на времето българите в Османската империя да бъдат уеднаквени с гърците и да бъдат наричани също "рум-милети", т.е. гръцки народ. Така българите постепенно престанали да бъдат считани за отделен народ.
В течение на пет века завоевателят стоварвал ударите си главно върху православно-християнската вяра на покореното население и се стремяло да го асимилира.Неизменното пребиваване на българския народ в праотеческата вяра допринесло за запазване и на съзнанието му за народностна принадлежност. Духовното напрежение в този продължителен стоманен отпор издигнало мнозина до ореола на светостта. Българския народ, свързан по участ и историческа мисия с другите балкански народи, допринесъл твърде много за спиране настъплението на Исляма към Западна Европа, което от своя страна е могло да има отрицателни последици в нейното развитие и да забави Ренесанса. Следователно тази роля на българския народ има общоевропейско и оттук световно културно-историческо значение.
През втората половина на XVII в. наред с икономическото активизиране на българския народ, преп. Паисий Хилендарски чрез своята с огнен патос написана книга "История славянобългарска" поставил началото на Българското възраждане. Преп. Паисий изтъкнал, че възстановяването на независимата Българска църква, равнозначно на признаване от османците на българското население за отделна от гърците народност, за българска нация, било първата и безусловно необходима предпоставка за възтановяването на независимата българската държава.
Силен тласък към осъществяване на тази идея дала будително-просветната дейност на епископ Софроний Врачански. Когато тя била възприета и усвоена от различните слоеве на българския народ, избухнала борбата потив гръцката духовна власт за възтановяване независимата Българска църква. В продължение на три-четири десетилетия българското население от Мизия, Тракия и Македония се сплотило и спонтанно обединило в тази борба, в живо етническо цяло: формирало се ясно народностно съзнание, създадена била българската нация.
През 1870 г. със султански ферман турското правителство въстановило незаконно унищожената някога от него Българска патриаршия с титул "Българска екзархия". То включило в нейния диоцез, съгласно чл.10 на фермана, всички български области. Така завоевателите официално признали пред света българската нация и меродавно определили нейните етнически граници. Българската църква постигнала международно правно признание на тая нация пред света и я консолидирала етнически, духовно, културно-исторически, териториално и до известна степен и политически.
През 1871 г. се състоял голям Църковнонароден събор от представители на епархиите в Северна България, Тракия и Македония. На него участвали 12 духовници, 5 архиереи и 36 миряни. Изработен бил Устав на Българската екзархия. Както съборът, така и Уставът били проникнати дълбоко от съборното начало. Уставът установил за централното управление на Църквата два върховни органа: Свети Синод, състоящ се само от архиереи, с компетенция върху чисто духовните дела, и Върховен мирски екзархийски съвет, състоящ се от 6 души миряни под председателството на Екзарха, с компетенция върху недуховни дела; за епархийското управление - архиерей и смесен съвет от 3 клирици и 5-7 миряни; за архиерейското намесничество /духовна околия/ - архиерейски намесник и смесен съвет от 3 клирици и 5-7 миряни; за енорията - енорийския свещеник със съдействие на цялата църковна община.
Уставът провеждал последователно изборното начало: съответните основни органи на църковното управление заемали местата си само чрез избор /от епископа, клира и народа/. Той задължавал тези органи освен с пряката им църковна работа още и с училищно-ръководна, културно-просветна и социално-етична дейност, която те действително развили в голям мащаб.
Освободена от всякаква външна зависимост, Българската екзархия се отдала изцяло на народополезно служение. Тя всъщност дала и първото политическо възпитание на българския народ в дух на дълбок патриотизъм. Нейния диоцез станал критерий на великите сили за определяне етническите граници на българския народ непосредствено след Априлското въстание /1876 г./. До 1913 г. тя ръководела многобройни епархии, разположени на територията на Северна и Южна България, Македония и Одринска Тракия. Само в Македония и Одринска Тракия Българската екзархия завеждала до това време 7 епархии с архиереи и 8 временно управляващи ги председатели с 38 архиерейски намесничества, 1218 енории и църкви, 1212 енорийски свещеника, 64 манастира и 202 параклиса, а така също 1373 училища с 2266 учители и 78 854 ученици.
С Първата световна война, по силата на мирните договори, Българската екзархия била лишена от ведомството си в Македония и Беломорска Тракия. Още през 1913 г. екзарх Йосиф I се преместил от Цариград в София. След неговата смърт /1915 г./ Екзархията дълго време била възпрепяствана да пристъпи към избор на свой редовен предстоятел. Отдавайки се обаче по-безпрепяствено на своята пряка мисия, тя засилила духовно-просветната си и социално-етична дейност. Организиран бил редовен църковен печат, засилило се разпространението на св. Библия и на богословската литература, борбата срещу инославните пропаганди и др.

Църковната закрила на Българския народ през петвековното двойно иго
 (политическо и духовно)


В края на XIV в. българския народ изгубил своята свобода, политическа и духовна. Тежките условия на двойното иго възпрепяствали неговото културно и политическо развитие. Подтисничеството, експлоатацията и безмилостните жестокости принудили хиляди българи, заедно с по-голямата част от оцелялата интелигенция, да емигрират във Влашко, Молдавия, Русия, Сърбия и Австрия. Масови изселвания на българи от родните им земи ставали и след всеки бунт, след възстанията за независимост, както и след всяка руско-турска война.
Мнозина били насилствено помохамеданчвани, преселвани и избивани от османските завоеватели. Така например по заповед на великия везир Мехмед Кюпрюли били потурчени в 1657 г. чепинските българи. Поп Методий Драгинов от с. Корова съобщава, че тези, които отказвали да приемат мохамеданството, били избити, а на избягалите по горите били изгорени къщите. През XVI и XVII в. по същия начин били потурчени българи в Ловчанско, Тетевенско, Свищовско, Никополско и Търновско. Делиорманът, който в XVI в. бил още български, след XVII в. придобил мохамедански облик чрез колонизация и насилствено потурчване на християнското население, което се сляло с гъстата османска маса и изгубило родния си език. Такава съдба сполетяла много българи през XVII в. в Разлог, Крупник и р. Брегалница. През XVIII в. насилствено били помохамеданчвани преславските села Търновци и Черковна.
Една част от помохамеданчените изгубили завинаги народностното си съзнание и забравили родния си език. Друга част от тях, така наречените помаци или българомохамедани, запазили българския си език и обичаи, но изгубили за векове съзнанието за принадлежността си към своя народ.
Завоевателите не пощадили също християнските светини и културни паметници. В Търново били разрушени патриаршеската катедрала "Св. Възнесение" и дворцовата църква "Св. Петка". Покорителите на Търновска България унищожили 18 болярски църкви на хълма Трапезица. Храмът "Св. 40 мъченици" бил обърнат в джамия. Търновската царква "Св. Богородица" била преустроена в баня. В Пловдиска епархия чепински помаци разрушили 218 храма и 33 манастира. Във Видин била разрушена катедралата "Св. Богородица". Множество храмове в различни краища на българската земя били обърнати в джамии.
Тежък бил ударът и върху българската църковна организация, подчинена на Цариградската патриаршия. Фенерското духовенство провеждало асимилаторска политика. На първо време висшето българско духовенство било заменено с гръцко, което служело в храмовете и проповядвало на неразбираем за народа език. То откривало гръцки училища, които провеждали асимилаторска дейност. Такива имало в Търново, Свищов, Котел, Сливен, Пловдив, Одрин, Струга, Битоля, Воден, Струмица, Мелник, Сер и др.
Османските завоеватели дали на цариградския патриарх широки граждански и съдебни права. Той станал висок султански сановник и върховен началник на всички православни християни в Османската империя. Граждански и съдебни функции притежавали и епархийските владици, предимно гърци, които налагали на българското население данъци и ги събирали насилствено със съдействието но местната власт.
Измъчения български народ копнеел за църковна и политическа свобода и се борил срещу поробителя. През тази изключителна епоха Църквата се оказала най-добрия бранител на праотеческата вяра, пазител на народния дух и възпитател в дух на родолюбие. В организираното през 1598 г. първо Търновско въстание взели участие: Търновския митрополит Дионисий и епископите Теофан Ловчански, Иеремия Русенски, Спиридон Шуменски, Методий Романски /Тракийски/, а така също 23 никополски и 12 търновски свещеници.
През втората половина на XVI в. като организатор на освободителна борба е известен и Охридския архиепископ Атанасий.
През XVII в. съзаклятие организирал римокатолическия епископ Петър Парчевич.
В 1737 г. Самоковския митрополит Симеон бил обесен заради неговата родолюбива дейност.
Църквата дала много мъченици за вяра и род. Изумителни са подвизите на св. Георги Кратовски /+1515/, св. Николай Софийски /+1555/, епископ Висарион Смоленски /+1670/, св. Дамаскин Габровски /+1771/, св. Злата Мъгленска /+1795/, св. Иоан Българин /+1814/, преп. Игнатий Старозагорски /+1814/, св. Онуфрий Габровски /+1818/ и др.
Огромна роля за опазване православната вяра и народностното съзнание на българския народ през време на робството изиграли манастирите. Пръснати по цялата българска земя манастирите преди всичко задоволявали религиозните нужди на селищата, в които нямало църкви и свещеници. Те пазели християнското и народностното съзнание, насаждали благочестие, развивали книжовно-просветна дейност. Това се отнася най-вече до манастирите: Зографски и Хилендарски в Света гора, Рилски, Троянски, Етрополски, Дряновски, Черепишки, Кукленски край Асеновград, Лесновски, Гложенски, Драгалевски и др. Известни книжовници от тази епоха са : Владислав Граматик /XV в./, Димитър Кантакузин /XV в./, поп Пейо /XVI в./, Матей Граматик /XVI в./, поп Тодор Врачански /XVIII в./ и др.
Освен това, пътуващи монаси /таксидиоти/ обикаляли родната земя, откривали килийни училища, учели народа на българско четмо и писмо, вършели възродителна дейност. Те били предвесници на Българското национално възраждане. Неуморен таксидиот и книжовник бил Йосиф Брадати /XVIII в./.
През време на игото килийни училища имало в Трявна, Елена, Враца, Габрово, София, Пловдив, Пирот, Скопие, Самоков, Калофер, Сопот, Копривщица, в селата из Странджа планина и другаде.
В манастирите били организирани редица бунтове срещу поробителя. Оттам излязъл и първия пламенен зов за национално осъзнаване. Преп. Паисий Хилендарски /втората половина на XVIII в./ стои в началото на Българското възраждане. В неговата "История славяноболгарская" е начертана пограмата за църковно-национална и политическа независимост. Тази дивна книга привлякла и други труженици за народна подбуда.
Между следовниците на преп. Паисий били и следните духовници: св. Софроний Врачански /1739-1813/, иеросхимонах Спиридон от Габрово /XVIII в./, иеромонах Иоаким Кърчовски /+1820/, иеромонах Кирил Пейчинов /+1845/ и др. Раждвижили се и съпротивителните сили на народа. Започнала борба за църковна и държавна независимост, която довела до желания край: извоюването на Българската екзархия в 1870 г. и освобождаването на България в 1877/78г.

Покръстване на българския народ и основаване на Българската църква

Корените на Българската православна църква се крият в цветущите християнски общини и църкви, които били устроени на Балканския полуостров още през първите векове на християнската ера.
Нашествието на славяни и прабългари в балканските земи /VІI - VII в./ разстроили до известна степен църковната организация и създали трудности за християнизаторската мисия, но не поставили дълготрайни препяствия по нейния път. Византийски писатели свидетелстват за различни връзки на Източната империя с новите заселници - славяни и прабългари, както и за взаимоотношения на завоеватели с християнизираното туземно население. Християнството проникнало сред българските славяни /прадеди на български народ/ още от VI - VIII век. Продължителният процес на християнско влияние постепенно /VII - IX в./ обхванал и прабългарите.
Развитието на живота в страната и международните отношения на славянобългарските държави благоприятствали за успеха на християнството, което намерило достъп дори до ханския двор /IX в./. Местното население, покръстените български славяни, постонния контакт с Византия, размяната на военнопленници, употребата на гръцки език и др. фактори улеснили християнската мисия в Първата българска държава. Папа Николай I бил уведомен, че още в началото на 60-те години на IX в. "мнозина от българите станали християни". След покръстването на княз Борис I /865 г./ християнството станало официално вероизповедание в страната. Йосиф Генезий съобщава, че от Константинопол били изпратени в България "отбрани архиереи, за да укрепят християнската вяра". Евангелското слово дало нови обилни плодове.
Княз Борис ратувал за просветно и ревностно духовенство, за благоустроена, автокефална Църква - дори с ранг на патриаршия, която да отговори на нуждите на епохата: да служи на народното единство и културния възход на страната, да укрепва новия обществен строй, държавната независимост и престиж на България. За постигането на тази цел, като използвал умело историческата обстановка, благоприятните условия и переспективи, той минал по пътя на тригодишни преговори с Рим, за да обърне след това отново поглед към Византия.
От 5.Х.869 до 28.II.870 г. в Константинопол заседавал църковен събор по делото на патриарх Фотий. Тук пристигнали български пратеници, посрещнати с подобаваща почит. На извънредно заседание /4 март/, с участието на римски пратеници и представители на четирите източни патриаршии, бил поставен на съборно разглеждане въпросът за църковната юрисдикция в България. След продължителни разисквания, в които ярко се отразили целите и задълбочаващите се вече противоречия на Рим и Константинопол, окончателно се утвърдило становището, че българския народ е свързан в църковно отношение с християнския Изток.
Представителния форум на 4 март 870 г. създал отделна църковна област и поставил основите на Българската църква, която завинаги се свързала с източноправославната общност. Хронологически тя се явява осма по ред /след четирите източни патриаршии: Константинополска, Александрийска, Антиохийска, Иерусалимска, и трите древни архиепископии: Кипърска, Синайска, Грузинска/ в тогавашната органическа общност на православните сестри църкви.
Отначало Българската църква била автономна архиепископия. Тя се намирала под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, от която получила и първия си предстоятел, духовенство, богослужебни книги и др. Ползвала се обаче с широка вътрешна автономия. Скоро се създали условия за нейното процъфтяване и автокефално устройство.

Възстановяване на Българската патриаршия

Учредяването на Българската екзархия /1870 г./ е преходен исторически етап към възстановяване на Българската патриаршия, прекратила неправомерно своето съществуване в края на 14-то столетие.
Още през възрожденската епоха българските църковни дейци замислили осъществяването на идеята на преп. Паисий Хилендарски за възстановяване на Българската патриаршия.
Зависимостта от Цариградската патриаршия, трудностите произтичащи оt политическото иго и други фактори, налагали обаче да се върви към постепенно осъществяване на този възрожденски идеал.
След края на Втората световна война /1944 г./, в България бе създадена възможност за възглавяване на останалата цели 30 години без редовен предстоятел Българска екзархия. Със съдействието на сестрите православни църкви /особено Руската/ на 22.II.1945 г. бе вдигната схизмата, която няколко десетилетия възпрепястваше нормалните междуцърковни връзки на Екзархията. Със специален томос Цариградската патриаршия призна автокефалията на Българската църква.
През 1950 г. бе изработен "Устав на Българската православна църква", който подготви по-нататък пътя към възстановяване на Патриаршията. Още в началото /чл. 1/ на Устава "самоуправляемата Българска православна църква" се назовава "Патриаршия".
В заседанието си на 3 януари 1953 г. Св. Синод на Българската Православна Църква реши да свика на 8 май с.г. Църковно-народен събор, който да възстанови патриаршеското достойнство на родната Църква и да избере предстоятел-патриарх.
За това голямо църковно-народно тържество в София пристигнали делегации на следните православни църкви: Руска, начело с Ленинградския /Санкт Петербург/ и Новгородски митрополит Григорий; Румънска, начело с патриарх Юстиниан; Полска, начело с предстоятеля митрополит Макарий; Чехословашка, начело с предстоятеля митрополит Елефтерий. В тържеството участвали чрез свои представители или чрез телеграфски и писмени привествия още Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Грузинската, Сръбската и Еладската църкви.
Свикания съгласно Устава Трети църковно-народен събор /8-10 май/ въстановил патриаршеския статус на Българската Църква и на 10 май избра Негово Високопреосвещенство св. Пловдивския митрополит Кирил, наместник-председател на Св. Синод и председател на събора, за Патриарх Български и митрополит Софийски.
Интронизацията станала непосредствено след избора в Патриаршеската катедрала храм-паметник "Св. Александър Невски" в присъствието на представители на правителството и културната общественост, чуждестранните делегации и многочислен вярващ народ.

Нововъзстановената Българска патриаршия бе призната от всички православни църкви. Нейния предстоятел установи жива връзка с тях чрез взаимни братолюбиви послания и гостувания. Със своята първосветителска, църковно-просветна, пастирска и научна дейност той доби широка известност в християнския свят, сред широката културна общественост у нас и чужбина. Израстна престижът на Българската църква както всред православните и инославните християнски църкви и организации, така и сред световната общественост. След блажената кончина на Светейшия Патриарх Кирил /7 март 1971 г./, в заседанието си на 19 май 1971 г., въз основа чл. 16-23 от Устава на Българската православна църква, Св. Синод реши да се произведе избор за нов патриарх. Свикания на 4 юли 1971 г. Патриаршески избирателен църковно-народен събор избра единодушно Негово Високопреосвещенство св. Ловчанския митрополит Максим, тогавашен наместник-председател на Св. Синод и председател на събора, за патриарх Български и митрополит Софийски. Непосредствено след това в Патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски", в присъствието на представители на правителството и на българската културна общественост, на гостуващите делегации и многочисления вярващ народ тържествено бе извършена интронизацията на новия патриарх. В това голямо общоцърковно тържество участваха със свои делегации, привествия и поздравления следните църкви и междухристиянски организации: Вселенската патриаршия, начело с митрополит Спиридон Родоски; Александрийската патриаршия, начело с митрополит Синесий Нубийски; Иерусалимската патриаршия, начело с архиепископ Имений Лидски; Руска православна църква, начело с Московския и на цяла Русия Патриарх Пимен; Грузинската църква, начело с Патриарх-католикос Ефрем II; Сръбската църква, начело с епископ Емилиян Славонски; Румънската църква, начело с Патриарх Юстиниан; Кипърската църква, начело с хорепископ Хризостомос Констански; Еладската църква, начело с митрополит Стефан Трифилски; Полската православна църква, начело с предстоятеля и митрополит Василий Варшавски; Чехословашката православна църква, начело с предстоятеля и митрополит Доротей; Финландската църква, начело със свещеник Олли Бергман; Руската православна църква в САЩ, начело с архиепископ Иоан Чикагски и Минеаполски; Японската православна църква, начело с архиепископ Владимир; Арменската църква, начело с епископ Дираир Мардикян; Световния съвет на църквите, начело с пастор Йенс Томсън, помощник-генерален секретар; Християнската миротворна конференция, начело с нейния генерален секретар д-р Януш Маковски; организация "Пакс", начело с Мечислав Стахура. Присъстваха също представители на Българската Акронска и Детроитска епархия в Америка, начело на протоиерей Борис Вангев. В лицето на Негово Светейшество Патриарх Максим Българската православна църква вижда свой отец, който с дълбока вяра и чистота, с любов, мъдрост, волева устойчивост и далновидност със съдействието на Светия Синод, я водеше и води успешно по пътя на изпълнение спасителните й задачи.

БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ В МАКЕДОНИЯ, РОДОПИТЕ И ОДРИНСКО и НЯКОИ ФАЛШИФИКАЦИИ, СВЪРЗАНИ С ТЯХ

След падането на България под турско робство в плодородните равнини, се настанили турски земевладелци от бедната, безводна и гореща Анадола, които подлагали на експлоатация българското население. Но планинските масиви като Родопите, голяма част от Македония и други български земи със своята оскъдна и неплодородна почва, със своя суров климат, не били привлекателни за турските господари, тъй като животът в споменатите райони бил по-тежък в сравнение с равнинните области. Поради тази причина турското население, с изключение на юруците, не било използвано за колонизиране на планините. Това позволило на българите в тези райони да запазят своя свободолюбив дух и да демонстрират известна независимост от султанската власт. Тази ситуация в една или друга степен продължила около два века, като поробителите постепенно стигнали до идеята за необходимостта от ислямизиране на българите в планинските райони, които по този начин да се превърнат в опорни точки на османското господство. Трябва да се отбележи, че в Турската империя не са били редки случаите, когато християни приемали „доброволно" исляма, главно поради икономическите облекчения и помощта на държавата, която се оказвала на помохамеданчените, но това са явления, които са наблюдавани по цялата османска територия и никога не са били масови за дадени селища и райони.
 В началото на XVI век станало първото масово помохамеданчване в Родопите и някои части на Македония, където за целта била изпратена 33-хилядна редовна войска, придружена от фанатизирани ходжи. Стотици села били изгорени, хиляди българи били изклани, защото не желаели да приемат исляма. Тези факти са потвърдени от много западни наблюдатели. Така например след края на Междусъюзническата война през 1913 г. в Родопите и Македония пребивават представители на Карнегиевата комисия, които в своя доклад съобщават: Черти от насилственото превръщане в мохамеданството има останали в названията на местности, като например Меприлот или Хибили. С тия названия се изразява това, което на бьлгарски означава "Делен" или „Сечен" т.е. мястото, където са били разделени ония, които се съгласили да приемат исляма и мястото, където били изклани онези, които упорствали. Подобни насилствени масови помохамеданчвания никога не били извършвани в равнините, защото населението там трябвало да остане християнско и съобразно това да обработва плодородните земи.
  Тези българи, които били насилствено ислямизирани, били наречени помаци /от родопското и македонско диалектно звучене на глагола мъча - мача, помъча - помача/. Не малка роля при ислямизираието изиграли и някои предатели, които били в услуга на турските войски. Някои от тях, като Пенджико от рода Чопеви в Якоруда, Рангел Загоров от с. Косово, Смолянско, и днес се споменават от народната памет като главни виновници за нещастната съдба на тамошните българи.Турските насилници не могли да изкоренят българските белези посредством исляма. Дори до ден днешен са запазени стотици родови връзки между българи от християнско и мохамеданско вероизповедание, като например между с. Осина и гр. Батак, между с. Осеново и гр. Брацигово и мн. др. От някои села, които в последствие са били ислямизирани, произхождат редица борци - християни против турското робство. Така например известният Дельо Хайдутин е роден в родопското село Жълтуша, днес изцяло мохамеданско. Но и самите българи мохамедани са вземали участие в борбата против турското робство. По-пресни са спомените от Априлското въстание, когато много българи мохамедани помагали на своите роднини християни да се спасят от зверствата на турците. Така например няколко години след въстанието брациговецът Атанас Мишев си спомня, че един мохамеданин „оть потурченото село Осеново... дошълъ въ селото ни /Брацигово/ и явно казаль на своитe братовчеди Кърналовци, да избегат с децата си в реченото село/Осаново, чисто помашко/, за да ги неисколят" турците. По този начин с риск за живота си българите мохамедани подпомогнаха борбта против Турция.След освобождението и разпокъсването на България през 1878 г. Македония и Одринско бяха върнати на Османската империя. И тогава българите мохамедани, заедно с останалите българи християни, под ръководството на Вътрешната Македоно-Одринска Революционна Организация, продължиха борбата против турците. През 1912-1913 г. мнозинството от помаците с радост посрещнаха освободителните български войски и се радваха на турския разгром. /В интерес на истината трябва да се признае, че по време на войната пострадаха и някои българомохамедански селища, но тепърва трябва да се изяснява провокационната роля, която са играли турските войски в тези събития/. Тогава много от тях, след като се освободиха от натиска на фанатизираните ходжи, приеха отново християнството, религията, която дедите им бяха изповядвали повече от 10 века. По този повод Карнегиевата комисия съобщава: "В Даръ дере /днес Златоград/ един помак. запасен офицер от турската армия, сe яви сам на властите и остави да го покръстят, възхитен от идеята, че българите ще донесат само добро". Постепенно сред тогавашното българско правителство се поражда идеята, че всички българи мохамедани трябва да бъдат покръстени. Трябва да се подчертае, че по време на тази кампания не е покръстен нито един турчин. Ето как Карнегиевата комисия описва тези събития: "Българският Свети Синод реши да ги покръсти /бьлгаромохамеданите/ масово, като за успеха на делото разчиташе на помощта на гражданските и военни власти, без да смятаме тая на въстаничаскиге чети. Изобщо не стана нужда да се прибягва до насилие: заплашванията и вероятността за тяхното изпълнение в случай на нeпокорност бяха достатъчни, за да накарат цeли сeла да възприeмаг обреда на кръщението... В повечето околии помаците се съобразяваха с външните обреди на българската църква и слушаха с покорен вид свещениците и калугерите... Това умопомрачение, явно противоречащо на обикновената българска толерантност спрямо мюсюлманите, живеещи във вътрешността на България, трябва да се причисли към най-неоправданите насилия. Когато се прави преценка на описаните събития, не може да не се констатира, че един от факторите за неуспеха на тази кампания е бруталното отношение на българските власти към българомохамеданите. А всъщност 33 години преди това, още през 1879 г. А. Цанов бе писал, че "между нас има и Мухамеданци Бьлгари и те са Помаците. Една свята наша длъжностъ е да се сгараемъ да направимъ и техъ да разбератъ, че са Бьлгари и да усвщатъ, че България е техно отечество, което те са длъжни да защитаватъ задружно съ другите си братя. Благоразумно, приятелско и справедливо обхождане къмъ техъ е самото средство чрезъ което това желаемо нещо може да ся постигне".

Католическата църква в България

Католическата църква присъства в България със свои структури още от 1565 г. По-късно българите-католици, под ръковоството на епископ Петър Парчевич, вдигат през 1688 г. Чипровското въстание, което е първият организиран опит за отхвърляне на османското робство. Католическата църква в България има два обряда – Латински /Западен/ и Източен /от 1860 г./, обединени в Епископска конференция

Католическата църква в България има два обреда: латински /две епархии: Софийско-Пловдивска и Русенско-Никополска/ и източен /екзархат, обхващащ цялата страна със седалище София/. Те са обединени в Епископска конференция, в която участват епископите на трите епархии. Председател на конференцията е епископ Христо Пройков, Апостолически екзарх

Ново време Католическата църква има свои структури в България от 1565г. Българите-католици, организирани от епископ Петър Парчевич, вдигат през 1688г. Чипровското въстание, което е първият организиран опит за отхвърляне на Турското робство.

През 1761г. францисканският монах Блазиус Клайнер пише първата българска история. От 1860г. съществува и Католическата църква от източен обред в България.  Католическата църква в България укрепва духовно и организационно през 20-те и 30-те, подпомогната и от апостолическия делегат Анджело Ронкали /по-късно папа Йоан XXIII/.

По време на тоталитаризма обаче Католическата църква е подложена на гонения от страна на комунистическата власт, в които загиват епископи и свещеници, мнозина прекарват дълги години в лагерите и затворите, закрити са болници и училища, конфискувани са католическите имоти. За своята мъченическа смърт (1952г.) епископ Евгений Босилков бе провъзгласен през 1998г. за първия български Блажен.

Още в XVI век вече има присъствие на дубровнишки миньори в Северна България, които са идвали със своите капелани, установявали са се тук и са работели. Дори през януари т. г. бяха отбелязани 400 г. от създаването на първата епархия на Католическата църква в Северна България. Но като цяло тя има вековно присъствие и в Южна България, където е дори голямата маса на т. н. павликянски католици. Техният произход е смесен дори с движението на богомилите, които са отивали на Запад, след това някои от тях се завръщали, покръствали са се и се установили по нашите земи. От края на XIX век имаме присъединяване на една група българи, които сформират Църквата от Източен обряд. Като цяло днес Католическата църква в България е свързана с около един процент от населението в страната, разпределена е в две епархии от Латински обряд, със седалище в Пловдив и Русе и една епархия от Източен обряд със седалище в София, чийто епископ е с титлата католически Апостолически Екзарх. Епархиите имат около 20-25 енории всяка, а в някои градове има 2-3-4 и повече църкви на едно и също място.

През 20-те и 30-те години на миналия век Църквата и общността укрепват духовно и организационно, подпомогнати и от Монсеньор Анджело Ронкали, представител на Ватикана у нас /по-късно папа Йоан ХХІІІ, който е провъзгласен за блажен от папа Йоан Павел ІІ/. По време на тоталитаризма в България, Католическата църква е подложена на гонения от страна на комунистическата власт – загиват епископи и свещеници, мнозина прекарват дълги години в лагерите и затворите, закрити са болници и училища, конфискувани са католическите имоти. Заради мъченическата си смърт /1952 г./ епископ Евгений Босилков е провъзгласен през 1998 г. за първия български Блажен, а при апостолическото си посещение в България през 2002 г. папа Йоан Павел ІІ обяви още трима екзекутирани по същото време свещеници за Блажени.

През последните 15 г. се построиха няколко църкви, само през миналата година бяха осветени една в София и една в южнобългарския град Хисаря. Съвсем наскоро – на 21 май, в центъра на София ще бъде осветен новият католически храм, който се завършва като строеж, и наша голяма радост е, че в освещаването ще участва като пръв осветител кардинал Анджело Содано. Центърът на София е бил интересен с това, че в него са съсредоточени различните религии и там се намира православната катедрала “Света Неделя”, Джамията, Синагогата, а допреди войната е имало и католически храм в готически стил, унищожен от бомбардировките. Сега той е възстановен като по-скоро е съобразен с общата атмосфера в центъра на София, имам предвид Халите, Банята. Той ще бъде “Свети Йосиф”, както се е наричал и разрушеният храм. За нас, католиците е много важно, че този храм се възстановява отново.

В навечерието на Великден - най-големият празник за всички християни - православни, католици и протестанти, който всяка църква отбелязва по свой начин, същността му е основният камък на нашата вяра – това, че Иисус Христос е възкръснал. Навсякъде подготовката е почти еднаква,преминава се през тази последна, тържествена и най-велика седмица – Страстната, в която християните стават не само свидетели, но и участват като последователи в Страданията и Кръстната смърт на Иисус Христос. На Велики четвъртък и Католическата, и Православната църква отбелязва Тайната вечеря, когато Христос е заедно със Своите Апостоли и установява тайнството на Светото Причастие. На Велики петък Църквата става заедно с вярващите свидетел на Христовите страдания и на Неговата Кръстна смърт. В залеза на съботния ден Църквата възпява идването на новия живот чрез Възкресението на Иисус Христос. Запалването на светлината, /Лумен Кристи / завършва с мощното Алелуя – химн на радостта и победата. И ако Иисус Христос със смъртта Си като човек победи греха, на който всички хора сме плячка, в утрото на неделния ден, Той вече е победител на смъртта. Благодарение на Възкресението на Христа, ние вярваме, че смъртта е само едни двери, през които човек преминава, за да навлезе в живот без край, на пълното тържество на победата над греха и злото, над смъртта, на победата на добродетелта, която човек по подобие на Бога носи в себе си още по време на своето сътворение. Пожелавам на вашите слушатели, на всички нас в България или извън пределите й, които празнуваме Възкресение Христово, радостта, мира и утехата на нашата християнска вяра да съпътстват вашия живот. Винаги да ни води мисълта, че можем да победим всичко с Христос, Който победи смъртта, възкръсна и е нашата сила във всички моменти в живота ни и в бъдеще. Затова казвам от сърце на всички Христос Възкресе –Наистина Възкресе!

Протестантство в България

Протестантство или протестантизъм в тесен смисъл на думата се отнася за група владетели и имперски градове, които на Шпайерската диета през 1529 протестират срещу Вормския едикт, забраняващ лутеранското учение в Свещенната Римска Империя.В по-общ смисъл протестантство се отнася за всяка западна христичнска група, откъснала се от католицизмапод влиянието на Мартин Лутер, основател на лутерианство, или Жан Клавин основоположник на клавинизма. Трети основен клон на Реформацията, който се е противопоставял в миналото и на католиците, и на останалите протестанти, е анабаптизма. Някои западни некатолически християнски групи са наричани протестантски, въпреки че не признават историческа връзка с Мартин Лутер, Жан Калвин или анабаптистите. Сега протестанството се приема за едно от трите основни течения в християнството, наред с католицизма и православието. Възниква през 16 век в Западна Европа по време на Реформацията. Включва разнообразни религиозни учения и църкви – лутерианство, клавианизъм, и др. Първата протестантска църква в България е Евангелската съборна църква в Банско. Протестантите не признават редица догми и канони на католицизма, тъй като считат, че те са в разрез с Библията. От него и от православието, протестантството се отличава главно с принципа за непосредствена връзка между Бог и човека, и в принципа за Библията като краен авторитет по всички въпроси на вярата. В протестантската мисъл, всеки вярващ в Бог и в Господ Исус Христос човек и в боговдъхновеността на Библията, който наистина се е покаял за греховете си и е приел в сърцето си господството на Исус Христос е християнин. В този смисъл християнството се счита не като религиозна принадлежност към едно изповедание, но като една лична и интимна връзка със Спасителя - Господ Исус Христос.

Основни учения в протестантството :

Най-важните учения на протестантството в неговия консервативен вид са:

1. Доктрината за боговдъхновенността и крайният авторитет на Библията - Библията е непогрешимо боговдъхновено Божие Слово и най-високият авторитет за вярата и практиката на християнина и църквата.
2. Поради Грехопадението, човекът е отделен от Бог и има нужда от Спасител и Изкупител в лицето на Господ Исус Христос. Грехът е нанесъл трайна повреда у човека и поради това е необходима Божията инициатива за човешкото изкупление и спасение.
3. Спасението на човека се осъществява само по Божията благодат и милост чрез вяра в изкупителната жертва на Господ Исус Христос. Делата са доказателство, но не и причина за спасението на човека. (Еф. 2:8-9)

Либералното протестантство възприема много по-различни схващания в една от трите или всички основни точки. Поради това В протестантството съществува богословски либерализъм или консерватизъм в зависимост от отношението най-вече към боговдъхновеността и тълкуваноието на Библията. За подробности, моля прочетете статията на тема теология

Напоследък в протестантските среди се говори за ортодоксално протестантство. Ортодоксалното протестантсво вярва в Божието триединство (св.Троица), Сътворението от 'нищото' (Ex nihilo), Божият образ у човека, Божествената и човешката природа на Христос, Девственото зачатие и боговдъхновеността на Библията. Разликите между ортодоксалното протестанство и православието и католицизма са в:

- различното възприемане на първородния грях;
- отношението към Преданието;
- отношението към Мария майката на Исус (Св.дева, Богородица);
- отношението към иконите;
- практикуването на тайнствата в църквата;
- отношението към йерархията и администрацията на църквата;
- отношението към спасението на човека.

Консервативно протестантство (евангелисти) в България

Често към протестантството се причисляват чисто еретични или сектантски групи като Свидетелите на йехова, Църквата на Иисус Христос и светиите от последните дни (мормони)и т.н. В протестантската литература съществуват съвсем ясни разграничителни белези за да се определи дали дадена група е протестантска или е култова (сектантска). Също за хора с консервативни протестантски възгледи се използва алтернативен термин - евангелисти или евангелски вярващи, с което се подчертава стриктното придържане на такива групи към буквалното историко-граматическо тълкувание на Библията и богословието от времето на Реформацията.В България някои от така наречените "евангелистки" (или консервативни протестантски църкви) са:

- Евангелска методистка епископална църква
- Съюз на евангелските петдесятни църкви;
- Съюз на евангелските съборни църкви;
- Съюз на Евангелските баптистки църкви;
- Обединени Божии църкви;
- Българска Божия църква;
- Българска свободна църква.

В рамките на протестантството една група църкви от горния тип се нарича не изповедание, а деноминация. Това е общоприет световен термин.Общите черти в богословието на тези църкви са много повече от техните различия, които се проявяват в няколко доктринални различия: кръщението, Св.Дух, Господната вечеря. По отношение на всички останали учения църквите са в единство.Поради това в много отношения тези църкви работят съвместно в България, организират общи меропшриятия, конференции и т.н.